Нефизе беше
дребна и сприхава жена. Дребна и на бой,
и на нрав. Отдавна беше изпратила мъжа
си да броди из оня свят. За повечето хора
в Курт дере, тя бе Нефизе- кривата. Хората
рядко поглеждаше право, очите ѝ
все настрани бягаха: ще те срещне, ще те
бодне с приказката си, все лошо ще види,
ще се поогледа нещо да ти вземе.
Нефизе
имаше син- Емир. Работливо
момче, но в Курт дере работа трудно се
намираше, та замина Емир гурбетчия. В
другата страна запи ли се, залюби ли се,
но пари рядко пращаше, нежели
вест.Преди
да замине, обаче, Емир намножи челяд:
момче и момиче. Сучеше мустак из село,
а най- много очите му бяха върху Митуша,
българка, от личен род, Генчовския. Баща
ѝ беше
първенецът в селото, що ратаи имаше от
Гергьовден до Димитровден да му работят.
Не издържа на очите му Митуша, пристана
му. Генчовския
род, а и цялото село я загърбиха, не бяха
току тъй позволени тези тънки работи.Емир
я
въведе в бедната си бащина къща, представи
я на Нефизе, но Нефизе я посрещна студено
и дребните ѝ
зъбки веднага
се показаха. Не искаше в къщата си
българка, още по – малко най- хубавата
в селото. Подочула бе, че баща ѝ
не ще да я
погледне и разбра, че кяр от тая женитба
няма да има.
Кратко
време мина и Митуша усети, че нещо в нея
живее. Вече в къщата му, Емир рядко я
поглеждаше както преди, рядко
ръка ще вдигне да я погали, камо ли добра
дума да ѝ каже.
Беше я примамил и ѝ се
беше наситил и Митуша разбра, че е
сгрешила. Но вече бе късно. Селим, синът
ѝ дойде на бял свят през пролетта. Година
и малко след него дойде Мирка. Митуша
трепереше над децата си като кошута.
Переше, чистеше, готвеше, гледаше
животните в двора, ходеше на бостана,
едвам смогваше. Вечер лягаше като
пребита. Емир все по- рядко намираше
работа, майстор – кожар беше. Нефизе
само ядеше, туй що снаха ѝ беше наготвила
и ходеше по двора все навъсена, ни на
снаха, ни на внуци поглеждаше. За сина
си никога не питаше.
Реши
Емир, че ще отиде гурбетчия. Замина и
дълго време никой не знаеше жив ли е и
какво прави. Пари нямаше и Митуша се
видя в нужда да се цани помощничка на
една жена, която държеше дюкяните на
дядо Янаки. Оттам припечелваше нещо и
все за децата го даваше. Жената, при
която Митуша помагаше ѝ подари малко
козленце: „Децата – каза – да имат
топло мляко да пият. Но времето минаваше,
козленцето растеше, едрееше, решиха да
го заплождат и за смях и срам, оказа се
мъжко. Почудиха се как никой не беше го
забелязал.
Една
вечер край портата, пред която Нефизе
често седеше мина баячката баба Костана.
Заговориха се с Нефизе и от дума на дума
Костана ѝ разказа, че синът ѝ искал
курбан да прави, козата рекли да заколят,
ама козата е трудна, яренце чака, та сега
се вайкат какво да правят. Хитрата Нефизе
веднага видя в това келепира, та ѝ
отвърна:
-
Да ти дам нашата коза, ще я заколите, ти
ще ми дадеш трудната.
Нямаше
накъде, за сина си, съгласи се Костана.
Речено – сторено. Настана време новата
коза у Нефизе да ражда. Надвечер беше и
Нефизе се запиля някъде, а на Митуша
сърцето ѝ трепереше, нежна душа носеше,
все при козичката стоеше, говореше ѝ,
та да не се мъчи сама. Отиде да нагледа
пещта и като се върна какво да види, две
бели козленца се бяха пръкнали, две
сестричета, лежат с подпрени едно в
друго челца, заринати в сламата. Понагледа
ги Митуша и току да затвори вратника,
нещо в края помръдна. Изплаши се, ама
като се вгледа видя едно сиво изтърсаче
да гледа уплашено. Нефизе се върна и
като го видя го грабна:
-
Къде го понесе, майко?
-
Отивам до реката, ще го хвърля да се
удави, козата има само
две цицки, то откъде ще суче?
-
Не ми пипай яренцето! - за пръв път ѝ
застана на пътя Митуша,
аз ще си го отгледам.
Кръстиха
го Звезделина, заради бялата звездичка
на челцето. Митуша купуваше
мляко и го хранеше. То ходеше по нея като
кутре, а когато крачетата му заякнаха,
самò изкачваше стъпалата пред Митушината
соба и троп,
троп, чакаше си млякото.
Време
мина и козлетата отхвръкнаха. Старата
коза заклаха, едното яренце оставиха
за дамазлък, а другото Нефизе продаде
на пазара в Козлуджа. Беше есен и Митуша
се чудеше как ще сколаса да приготви
децата за училище. Не ѝ
беше на сърце, но една
заран се примоли на свекървата:
-
Продай и моето яренце, майко, на пазара,
да си помогна на децата за училище.
Нефизе
не чакà, още същата заран грабна Звезделина
и се натовари на една каруца, която
отиваше на пазар. Цял ден Митуша гледаше
пътя, но от свекърва ѝ
нямаше вест. Притъмня,
Митуша прибра децата, нахрани ги и ги
сложи да спят. Дълго стоя на портата и
гледа надолу, накрая сънят я обори и тя
легна при децата. На сутринта, рано -
рано, още щом Митуша стана, съгледа
същата тая каруца, напълнена с дърва да
спира насред двора. Иззад каруцата
ръкомахаше Нефизе. Беше продала яренцето
и с парите, и още малко от нея си, си беше
купила дърва за долния
оджак, където стоеше зимъс.
Митуша
въздъхна и очите ѝ се
наляха със сълзи. Мъчно ѝ
бе и за Звезделина, и за
млякото, което делеше от залъка си, за
да купи и
да я израсте, и за нещастния си живот.
Че
все от любов и добротия бе на тоя хал.