Понякога препрочитам дневниците си. Понякога искам някои написани от мен спомени да останат, за да мога да върня мига. Понякога просто искам да споделя.
Варна, 29/07/2018
Невероятен дъжд се излива навън. Страхотни светкавици и гръмотевици. Мъжът ми е някъде навън. Но аз не му се обаждам. Скарани сме. Отново. Боли ме корема от това. Притеснявам се. Направих си чай. Посетих изложба в чест на 100 г. от убийството на Николай- последният монарх на Русия. Впечатлена съм. Ако спре, ще отида на кино във ФК пак за него. Купих си книжка от изложбата. Сега ще пия чай и ще ям мадлени, преди малко ги опекох. Спокойно ми е. Това е почивка. Най- добре си почивам у дома. Но все пак ми се ходи някъде :)
Казват, въздухът след дъжд е зареден с отрицателни (?положителни) йони и трябва да се диша. Така и аз, стоя на балкона и дишам, дишам, дишам. отнякъде долита звук на флейта. Ами да, някой свири, от небето долитат още гърмежи, птиците не спират своя полет, в прозореца отсреща се оглежда образ на момиче. Някой е прострял шарена завивка, листата са изкъпани, светнали и усмихнати. Хм. съседката пържи пиперки. В бетоново- окабелен свят, има доза идилично - градска, неделно- делнична романтика на битието....Колите пак тръгнаха. Мигът щастие си беше само миг. Само флейтата продължава да не дава ухо какво се случва вън.
