Занемялото стадо

             Отдавна беше, по времето на Юнус ага, когато селото имаше хиляди глави добитък - от овце и кози, през крави и волове, до коне, биволици и всякакъв пернат свят. Да пасе цялото това хорско богатство селяните от Караисен бяха поверили на няколко скопосни люде. Един от тях беше Билял- половин педя човечец , слабичък и немного силен физически, ала нравът му беше серт. Очичките му - малки, като черни пиперени зрънца шаваха и трудно можеха да бъдат уловени. Една папироса все висеше от устата му, лицето му бе дълбоко набраздено от ветровете и слънцето на полето, гьозовете му - с дълбоки бръчки от постоянното взиране в далекото. Една гневна черта разсичаше челото му. Но не само челото, но и душата му, и сърцето му все се гневяха на света. Тъй си беше роден, тъй си и вървеше - вечно сприхав, вечно сърдит, начумерен, свъсен и озлобен. Ала стадото го слушаше, нито веднъж не изгуби овца или агне, нито веднъж някое животно не се разболя.              В душата си Билял носеше една мъка, една горест, която не му даваше мира - нямаше чедо. Как не опитваха със Сезен и тъй, и инак. И ходжа им пя, и до Демир баба теке отидоха да се молят, и на една възглавница спаха, но тя тъй и не зачена. И как ли да бъде другояче! Те не се искаха един друг. Билял имаше друга севда - Пънар от горната  махала, нежно момиче с огромни очи. Сезен - възширочка в кръста се беше нарекла на Осман, един от арнаутите в селото. Не си подхождаха ни телом, ни духом Билял и Сезен. Ако Сезен не спираше да кърши смях по цели дни, Билял все страшно гледаше. Но нито на единия, нито на другия от това по- леко на душата ставаше. Посърваха от ден на ден и двамата и вече Билял даже трудно се прибираше, Сезен все самичка дома остаяше. На полето Билял нямаше на кого да хвърля гнева си. Почна да се дразни от малкото, от бавенето на овцете, от блеенето им, от вятъра и тревата дори. Имаше той една любима кавяна овца - тъй я и наричаше, Кахве ханъм. Скоро се беше обягнила, красиво агънце доби, нарекоха го Карашик, че пъстричко беше пък и на съседския коч от рода. Ала нямаше мляко Кахве, та малкото по цял ден блееше гладно. 
            Една вечер Билял се прибра леко подпийнал, беше минал през хана. Приближи се до Сезен, поиска да я погали, но Сезен се дръпна:
           - В нечисти дни съм - примоли му се тя. 
           Развилня се Билял, започна да чупи пахар след пахар, надеяше се Сезен да е заченала, а тя пак мръсна...
           В това време откъм малката кошарка отзад се дочу жалното блеене на Карашик, търсеше майка си. Билял застина за миг, сетне смени няколко пъти цвета си и грабна ножа. Сезен изпищя. Помисли си, че на нея иска да посегне. Но не връз нея изля гнева си чобанина. Блъсна плетнята и хвана Карашик между нозете си. Агънцето заблея още по- жално и се заблъска, усетило, че нещо страшно ще се случи. Билял със сила раздели малките му устенца и в ужасна и страшна ярост с един замах преряза езика му. Кръвта плисна топла и лепкава и изцапа ръцете му. Но той вече нито виждаше, нито чуваше, едно след друго осакати и останалите агънца - да не чува вече блеенето им, да не му напомнят за нищо. После се прехвърли в голямата кошара и там вече довърши туй що нито ума му, нито сърцето му, нежели ръцете съзнаяха. Блеенето ставаше все по- слабо с всяка минута, докато накрая всичко занемя...
          От този ден нататък Билял не се прибра вече без да обърне поне пет юзчета ракия в хана. Пиеше, за да забрави пъкленото си дело. Връщаше се и се нахвърляше на Сезен.
         Не мина много и Сезен зачена. Ей тъй чудото стана. Ала тя не го искаше туй дете, някак предчувстваше нещо лошо. Не искаше рожба от тоя жесток човек. А Билял сякаш не стъпваше на земята. Олекна му на душата и сякаш криле му бяха поникнали, тъй леко ходеше из полето. Не сещаше ни глад, ни студ, ни жажда. Наедря Сезен, каквато си беше широчка, сякаш отгоре до долу равна стана:
        - Бре, голямо дете чака - цъкаха циганите от махалата. 
        В един ветровит есенен ден Сезен се замъчи. Раждаше. Наобиколиха я кадъните, кураж да й дадат, ала в мъките си тя изгони всички и пожела само Несрин, баячката да остане до леглото й.  Два дни се мъчи горката и в късната вечер на втория ден се показа първо едно, а после и още едно малко. Сезен доби два близнака. Сгърчени, черни, слаби и невзрачни като баща си. Сърцето й се сви и обърна като ги видя и от този първи ден се затвори за тях. Ни мляко излезе из гърдите, ни ласка из ръцете й. Вършеше всичко насила. А Билял! Ех, Билял- пъчеше снага, сучеше мустак и не беше на себе си от радост.
        Само, че дните минаваха, а близнетата мълчаха. Сякаш не бяха току родени, а големи хора. Из устите им излизаха само грозни звуци, тъй все едно не хора, а телета мучаха.
       Мина се година, две. Поотраснаха братята. Но колкото и да опитваха родните да ги научат, децата не проговаряха. Чуваха, разбираха, но не думаха. Родили се бяха неми. Мълчаха тъй, както мълчеше Биляловото стадо. 
      И селяните на Караисен зашушукаха. В тоя недъг страшен видели бяха могъщата ръка на Бога.

Свекърва

 

 

 

 

    Нефизе беше дребна и сприхава жена. Дребна и на бой, и на нрав. Отдавна беше изпратила мъжа си да броди из оня свят. За повечето хора в Курт дере, тя бе Нефизе- кривата. Хората рядко поглеждаше право, очите ѝ все настрани бягаха: ще те срещне, ще те бодне с приказката си, все лошо ще види, ще се поогледа нещо да ти вземе.

   Нефизе имаше син- Емир. Работливо момче, но в Курт дере работа трудно се намираше, та замина Емир гурбетчия. В другата страна запи ли се, залюби ли се, но пари рядко пращаше, нежели вест.Преди да замине, обаче, Емир намножи челяд: момче и момиче. Сучеше мустак из село, а най- много очите му бяха върху Митуша, българка, от личен род, Генчовския. Баща ѝ беше първенецът в селото, що ратаи имаше от Гергьовден до Димитровден да му работят. Не издържа на очите му Митуша, пристана му. Генчовския род, а и цялото село я загърбиха, не бяха току тъй позволени тези тънки работи.Емир я въведе в бедната си бащина къща, представи я на Нефизе, но Нефизе я посрещна студено и дребните ѝ зъбки веднага се показаха. Не искаше в къщата си българка, още по – малко най- хубавата в селото. Подочула бе, че баща ѝ не ще да я погледне и разбра, че кяр от тая женитба няма да има.

   Кратко време мина и Митуша усети, че нещо в нея живее. Вече в къщата му, Емир рядко я поглеждаше както преди, рядко ръка ще вдигне да я погали, камо ли добра дума да ѝ каже. Беше я примамил и ѝ се беше наситил и Митуша разбра, че е сгрешила. Но вече бе късно. Селим, синът ѝ дойде на бял свят през пролетта. Година и малко след него дойде Мирка. Митуша трепереше над децата си като кошута. Переше, чистеше, готвеше, гледаше животните в двора, ходеше на бостана, едвам смогваше. Вечер лягаше като пребита. Емир все по- рядко намираше работа, майстор – кожар беше. Нефизе само ядеше, туй що снаха ѝ беше наготвила и ходеше по двора все навъсена, ни на снаха, ни на внуци поглеждаше. За сина си никога не питаше.

   Реши Емир, че ще отиде гурбетчия. Замина и дълго време никой не знаеше жив ли е и какво прави. Пари нямаше и Митуша се видя в нужда да се цани помощничка на една жена, която държеше дюкяните на дядо Янаки. Оттам припечелваше нещо и все за децата го даваше. Жената, при която Митуша помагаше ѝ подари малко козленце: „Децата – каза – да имат топло мляко да пият. Но времето минаваше, козленцето растеше, едрееше, решиха да го заплождат и за смях и срам, оказа се мъжко. Почудиха се как никой не беше го забелязал.

   Една вечер край портата, пред която Нефизе често седеше мина баячката баба Костана. Заговориха се с Нефизе и от дума на дума Костана ѝ разказа, че синът ѝ искал курбан да прави, козата рекли да заколят, ама козата е трудна, яренце чака, та сега се вайкат какво да правят. Хитрата Нефизе веднага видя в това келепира, та ѝ отвърна:

 

- Да ти дам нашата коза, ще я заколите, ти ще ми дадеш трудната.

Нямаше накъде, за сина си, съгласи се Костана. Речено – сторено. Настана време новата коза у Нефизе да ражда. Надвечер беше и Нефизе се запиля някъде, а на Митуша сърцето ѝ трепереше, нежна душа носеше, все при козичката стоеше, говореше ѝ, та да не се мъчи сама. Отиде да нагледа пещта и като се върна какво да види, две бели козленца се бяха пръкнали, две сестричета, лежат с подпрени едно в друго челца, заринати в сламата. Понагледа ги Митуша и току да затвори вратника, нещо в края помръдна. Изплаши се, ама като се вгледа видя едно сиво изтърсаче да гледа уплашено. Нефизе се върна и като го видя го грабна:

- Къде го понесе, майко?

- Отивам до реката, ще го хвърля да се удави, козата има само две цицки, то откъде ще суче?

- Не ми пипай яренцето! - за пръв път ѝ застана на пътя Митуша, аз ще си го отгледам.

Кръстиха го Звезделина, заради бялата звездичка на челцето. Митуша купуваше мляко и го хранеше. То ходеше по нея като кутре, а когато крачетата му заякнаха, самò изкачваше стъпалата пред Митушината соба и троп, троп, чакаше си млякото.

Време мина и козлетата отхвръкнаха. Старата коза заклаха, едното яренце оставиха за дамазлък, а другото Нефизе продаде на пазара в Козлуджа. Беше есен и Митуша се чудеше как ще сколаса да приготви децата за училище. Не ѝ беше на сърце, но една заран се примоли на свекървата:

- Продай и моето яренце, майко, на пазара, да си помогна на децата за училище.

 

  Нефизе не чакà, още същата заран грабна Звезделина и се натовари на една каруца, която отиваше на пазар. Цял ден Митуша гледаше пътя, но от свекърва ѝ нямаше вест. Притъмня, Митуша прибра децата, нахрани ги и ги сложи да спят. Дълго стоя на портата и гледа надолу, накрая сънят я обори и тя легна при децата. На сутринта, рано - рано, още щом Митуша стана, съгледа същата тая каруца, напълнена с дърва да спира насред двора. Иззад каруцата ръкомахаше Нефизе. Беше продала яренцето и с парите, и още малко от нея си, си беше купила дърва за долния оджак, където стоеше зимъс.

  Митуша въздъхна и очите ѝ се наляха със сълзи. Мъчно ѝ бе и за Звезделина, и за млякото, което делеше от залъка си, за да купи и да я израсте, и за нещастния си живот.

   Че все от любов и добротия бе на тоя хал.

Мрак

        Сигурно се чудиш, посетителю на блога ми, къде са всичките ми снимки.

С едно мигване на Господ изгубих всяка една от тях, години труд...Нейсе, не за пръв път в живота ми всичко градено отлита с един дъх. Явно не е било важно за мен. Останаха текстовете, но какво са те без снимки...като тяло без очи...

Въздъхвам и продължавам напред, защото нищо друго не мога да сторя.