Bounty (дар)

Есента е в разгара си в средата на октомври и поради това щедра на дарове. Багрите са навсякъде и са полудели, по дърветата, в тревата, в ярките плодове, събирали слънце цяло лято, дори по бетонираните улици, засипали с жълт килим всяка свободна пролука. Красиво е, цветната палитра е безкрайна, слънцето е слязло ниско и е нежно в този красив сезон. Не те изгаря, а те гали и нашепва нещо за предстояща раздяла, сякаш с последна и нежна целувка се сбогува с теб обичан човек, с който ще се срещнете чааак догодина.

Имам прекрасната възможност да прекарвам обедната си почивка в любимата морска градина. Разхождам се и събирам красота, очите се пълнят, тялото се отпуска, цялата нервна и дихателна система се прочиства макар и за кратко. Когато се уморя да вървя посядам на пейка и наблюдавам морето. А то е сякаш нереално. Потънало в мъгла, никакъв шум и никакво вълнение не излиза оттам. Сякаш не е жива вода, а картина на умел художник. Корабите като че са забодени с топлийки и не помръдват, хоризонта не се вижда, небето е само на сантиметри надвиснало над заспалата морска повърхност. И въпреки това е красиво. Наистина красиво. Цялата тази сивота обаче е разкрасена от оранжевите дървета от двете ми страни, от пъстрата черга под нозете ми, зеления бор пред мен,  грак на вранка, шум от падащо листо. А зад кафевия жълъд наднича страхливо катеричка, искам да я заснема, но тя е срамежлива и все още не е готова за фотосесия. Неволното движение на ръката ми я е стреснало и тя се шмугва някъде в листака. 

Трябва да вървя, 60-те минути безвремие отлетяха невъзвратимо. Тръгвам с тихи стъпки, не ми се нарушава този земен покой, само на метри е шумния булевард. Навеждам се и поемам в ръка топлия кафяв кестен пред мен. Кестенът е моето любимо дърво - силно и могъщо, същевременно нежно, защото много бързо прихваща всяка болест. Най - красивия цвят през пролетта, най - успокояващия плод през есента. Държа го в ръката си и поемам от силната му енергия, част от моите ненужни товари преминават в него и той без да роптае ги приема от мен, за да ме пречисти и успокои. 

Назад към офиса, ще отмине неусетно и този петъчен следобед в очакване на хубавите почивни дни. Тази седмица беше много луда и сега ще се поглезя. Себе си и обичаните от мен хора с нещичко любимо - bounty (на бълг. дар). Под формата на любимите трюфели.

за около 40 бонбона:

200 г кокосови стърготини

250 г рикота

150 г захар

какао на прах

50 г печени лешници

50 г смени  орехови ядки

Смесваме кокоса, рикотата и захарта до хомогенна смес. С мокри ръце оформяме топчета, в които поставяме по един лешник. Овалваме в какао или смлени орехи. Поставяме в хладилник и след около 2 часа поднасяме. Бонбонките са много сочни и ароматни.

Петъчна доза мъдрост: Понякога един живот не е достатъчен, за да намериш себе си. Но ако някой все пак успее, останалите не му прощават. Не се надявай, че ще простят и на теб. А и не е необходимо. Важното е, че ти вече знаеш кой си и какво искаш от живота

Кафето

image source


За това какъв човек имам до себе си, вече е ставало дума ТУК.

Сега като последното от серия "спомени" ще публикувам и едно несъстояло се участие в конкурс на тема, свързана с кафето. Помня, че не успях да обработя снимките, които трябваше да съпътстват текста. И пак през 2005 г. Сега осъзнавам, че тогава съм била на 30 години и явно годината е била преломна за мен в много отношения, явно съм чувствала нужда да изливам някъде обичта си към хората, на които държа, искала съм да докосна с нея целия свят. Харесвам си откровението и го публикувам като жест, като поредна доза обич, като спомен за нещо наистина красиво.

   Нина закусваше кафе и кроасан, както всяка петъчна утрин.
Кафето под хотел "Черно море" беше почти празно, августовската ранна утрин - прохладна, дори малко студена. Нина потреперваше в розовата си рокля.
   Улиците на големия град бяха все още пусти, разхождаха се няколко кучета, група младежи, връщащи се вероятно от нощен пир. Звучеше Фанданго, напомняше и за снощи, за звездите, за топлата му прегръдка, за нейния любим. Беше спокойна и същевременно сърцето и подскачаше, не искаше нощта да свършва, искаше завинаги да остане в силния му скут, в топлината на очите му. Нина се унесе, обичаше варненските утрини, без наличието на рояка хора и туристи, тогава, когато от терасите на старите кооперации се носеше упойващия мирис на препечени филийки. Нина обичаше своя град, обхващаше с поглед изгряващото слънце, чайките, прелитащи над морето, толкова лазурно, почти, колкото очите и, обичаше спокойствието му, платноходките, които се виждаха от входа на морската градина, почти идилия, нарушавана само от гларусите - вечните господари на този, толкова неин град. Завиждаше им за волността да бъдат свидетели отгоре на цялата суета, на гъмжилото под тях. Искаше и се да полети. След малко тя щеше да  стане и като много други момичета да тръгне към затворения и облечен с климатични инсталации офис. Сега обаче мига беше неин. И тя реши да му се отдаде изцяло. Отново се сети за силните ръце, които я обгръщаха снощи. Навярно някъде през лабиринта на многото улици в този крайморски град и той пиеше своето първо кафе. Първото кафе за деня винаги е твоята сила, твоето зареждане с енергия, твоите широко отворени очи и желание да останеш тук и сега с него, с кафето, знаещо много тайни за вчера, попиващо мислите ти, знаейки какво ще напишеш на новата страница от своя нов ден, мечтите ти, угризенията от вчера... Искаше тя да е на мястото на неговото кафе. Погледна своето и видя цвета на очите му, упойващо тъмни, леко присвити зад дългите черни мигли. Прииска и се да сподели мига с него. Взе телефона и му написа sms, излезе от сърцето и просто ей така. Искаше и се да стигне колкото се може по - бързо до него и да го стопли, и да го успокои , но и да го зареди за последния работен ден:

"Тази сутрин кафето ме гледа с цвета на твоите очи, аромата му ме прегръща с топлината на твоите ръце... и ме гали с вкуса на устните ти............Искам още кафе.."

    Нина го изпрати и усето странно чувство в себе си. Сърцето и подскачаше, лицето и сияеше, очите и - истински звезди - грееха. Нина се усмихна и стана. Беше щастлива, искаше и се и целия свят да е щастлив. Тя се затича, мислеше, че ще полети, идваше уикенд. След малко телефона звънна, беше той, беше прочел sms-a, беше преминал през него като нещо много силно, беше развълнуван, не, не, беше опиянен. Нина погледна бездънното синьо над себе си. Поздрави Всевиждащия. Благодари Му.

Спомен за баба

Отново ще пусна нещичко с цел да не го изгубя. Настоящата публикация е участник в конкурса "Спомен за баба" на сп. Аз- жената. Отново през далечната 2005 г.






Не съм ходила на село от 10 години. Не мога, боли ме, а и не искам. Баба я няма. От 10 години. Нищо не е същото. Всичко е руина. Искам да запазя спомена за нея и за любимото ми място такъв, какъвто беше, когато тя бе между нас.
Откъснато село в Провадийска околия. Автобусът минава един път на ден, пълен с кошници плодове, които отрудените ръце на баба и дядо носят към Варна. “За децата”. Пуст площад, толкова е тихо и спокойно, та чак е нереално. Минаваш селската рекичка. Една узряла черница е надвиснала над моста. В реката, около старата чешма се къпят белоснежни патици и пъстри юрдечки. Там, след моста е нашата къща. Пред нея, докъдето погледа ти стига- зелена поляна. Толкова зелена и толкова равна. На нея кротко пасат три сиви магаренца. Едното е нашето. Казва се Светла. Толкова е добро и послушно. Гледа те като човек с големите си кафяви и много тъжни очи. Огромна зелена селска порта. Оттам влиза каручката - нашият селски кабриолет. До нея – малка портичка с мандало от ковано желязо. Повдигам резето, портата скръцва и аз влизам в прохладния сайвант. Пред мен е градинката на баба. Най- красивата на света. Семирамида щеше да и завижда, ако я беше видяла. Прекрасни алеи от зелен чимшир, който се подстригва всяка пролет. Между алеите – жълт пясък, който се носи от специално място всяка година, а вътре най- пъстрите лалета, най – мекото кадифе, огромни ружи, и много нежни момини сълзи. Над градинката висят тежки гроздове, които баба никога не опитва. Те са “ За децата”.
Ето я: една дребна, много дребна прегърбена жена е застанала там. Тя пак нещо работи. Така ще я запомня: с метлата в ръка, с бяла забрадка, завързана по турски – наследство от многото турски ратаи на прадядо ми, както и пълния с турцизми диалект. Моята баба – най- работливата жена, която познавам. Не стъпваше на земята и въртеше цялата къща и всички нас с невероятен хъс и организираност. Идва да ме прегърне, толкова е крехка, а какви мъже е родила, толкова е мъничка, а цялата къща е съградена от двете и ръце. Навсякъде са застлани пъстри красиви килими и черги, по стените рисунки върху плат, по леглата юргани, възглавници, ръчно тъкани чаршафи с прекрасни бродерии. Всичко е направила сама. Ден след ден, година след година. Заедно с това е ходила на работа, отглеждала двете си деца, грижила се за съпруг, свекър и свекърва, плела най- топлите елечета и чорапки, готвила най- вкусния боб в огромния пещник, в едно черно котле. Там, в старата гаванка е правила най- вкусните питки, месейки тестото с много любов, така както и за нас- нейните внуци. Съжаляваше, че няма дъщеря, но научи мен – нейната внучка да преде с хурка и вретено. Вечерта мяташе в жарта по една наденичка, която изяждахме с пресен селски хляб. “По икиндия” ни намазваше филия с мас и червен пипер. Ядяхме домашно сирене и домашно кисело мляко, приготвени от нея. Гледаше от яйца пиленца, пуйчета и патенца. Завиваше ги в агнешка кожа вечерта. Когато някое от тях умреше плачеше за него като дете. Переше вълна на реката, боса, в най- студената вода. Доеше овцете, а когато дядо беше овчар – продаваше мента и мастика в “Хоремага” –  дядо беше хлебар и магазинер. Винаги имаше за децата скрити парички, завързани на възел в бялата забрадка. Имаше и агънца, бостан и можеше да точи домашни кори за баница
Няма я вече баба. Къщата е пуста и чимшира е узбуял, а аз трябва да обяснявам на моя малък син какво е хурка и къделя, и какво вретено, когато му чета “Спящата красавица”. Той никога няма да яде филия с мас, за сметка на това ще се бори за теглото си с маргарин с фибри, ще яде кисело мляко пълно с нишесте и няма да може да чуе щурчетата в непрогледната селска тъмнина, когато единственото, което виждаш са светулките, няма да може да се събуди по мръкнало от виковете на пастира: “Овчаря – я- я”. Ще спи до обяд, защото е стоял до ранни зори в Skype, pc, програми за ефективност и успешни продажби.

Обичам те бабо.
Дано и моята внучка ме обича така... някой ден.

Писмо до теб

"Ти си моето ангелче!" - това ми казваш най- често, когато се събудиш и със зелените си дяволити очички ме поглеждаш с най - прекрасния поглед за всяка жена и майка на света. Двете ти бузки се разтягат в блажена усмивка. Протягаш ръчички и аз се сгушвам в твоята мъничка, топла прегръдка. Иска ми се времето да спре! Потъвам между пухкавите пръстчета, които нежно ме галят. Как да ти обясня колко много те обичам, как да ти покажа, че бих преобърнала Земята, за да бъдеш ти здрав и щастлив. Обичам те свидна рожбичко, няма по- свята и чиста обич от майчината. Само този, който не го е изпитал, няма да го разбере.

Вчера получих SMS - "Обичам те, скъпа майчице.". Не можах да разбера полетях ли, потънах ли, усмихнах ли се, заплаках ли, не знаех къде съм, исках да го покажа на целия свят.
Даряваш ме с толкова много нежност, радост, любов, болка, безпокойство, тъга и с най- великото чувство - значимост.
Благодаря ти за това, което си. Ти си моята най- голяма надежда. Не зная какъв ще станеш някой ден. Искам само, когато мен вече ме няма да съм оставила един стойностен Човек. Вярвам в теб, мило мое дете и съм сигурна, че ще бъдеш истински мъж. А докато мога ще се радвам на най- великия дар - това да съм майка на син като теб.

Обичам те............завинаги.


Мама

Писмото участва и печели награда от конкурса "Прекрасно е да си майка" на сп. Аз жената, проведен през далечната 2005 год. Реших да го публикувам с единствената цел да не го изгубя и да остане като спомен. Спомням си, че когато го показах на сина си, той (тогава ученик в първи клас) се разплака неудържимо. Поиска ми го преди няколко дни (вече е на 18) и аз го издирих доста трудно. Иначе това е моментното ми настроение тогава, написано е на един дъх, както повечето неща при мен ( за добро или зло). Майка ми обичаше да ми казва, когато бях малка, че всичко в мен е една стихия. Мъча се, много усилия полагам това да не е така, въпреки да не съм убедена, че липсата на страст във всичко, което правя, би ме отвело на правилното място. Без тази обич към всичко, с което се заемам няма да съм аз - стихийната, неуравновесена, понякога много тъжна, понякога безпричинно весела, понякога притихнала, а понякога невъобразимо шумна, но винаги с вяра в доброто у хората и в утрешния ден.

Рафаело

Много обичам бонбони Рафаело, а вие? Топящи се в устата, изключително фини като усещане и послевкус те галят небцето и те карат да мечтаеш за още... като сладка, нежна и дълга целувка.

Моето Рафаело е малко различно разбира се, но гарантирам невероятния вкус, нежност и аромат. И как иначе след такива съставки:

За 22 бонбона:

1 бял шоколад
50 г масло
125 г маскарпоне
11 бишкоти тип Савоярди
4 с.л. Baileys
кокосови стърготини



На водна баня разтапяме маслото и шоколада. В блендер смиламе бишкотите на фини трохи. В купа смесваме разтопения шоколад, смлените бишкоти, маскарпонето и алкохола. Оставяме в хладилник за 3 часа. С мокри ръце оформяме бонбони и ги овалваме в кокосови стърготини. До поднасяне съхраняваме на хладно.

Много се надявам да се разтопите от блаженство, вкусвайки ги.







Петъчна мъдрост: Когато животът ти се преобърне, когато изгубиш посоката, трябва да намериш сили и смисъл да продължиш.

Съботно, здравословно, зареждащо

Обичате ли съботата? А съботната закуска? Честно казано в съботния ден имам да свърша толкова много неща свързани с дома и с мен самата,че не знам на колко градуса се обръщам винаги в този ден. Но на спокойната, зареждаща закуска държа много. Както вече съм споменавала ставам много рано, когато квартала е притихнал и все още сънен. Врабчетата на дървото до моя прозорец ми казват добро утро и аз им отговарям тихо, за да не ги уплаша. Погалвам цветята на терасата и се заемам със сутрешната гимнастика. А после идва ред на закуската. И понеже на определени членове от семейството сутрин рано не им се хапва нищичко им предлагам течна храна, така модерното днес смути, в миналото шейк, а още по- в миналото млечен нектар.

За три високи чаши ще са ви нужни:
2 зрели банана
1 портокал
1 с.л. мед
500 мл сварено и охладено мляко
(подгответе го от предната вечер)

Смесете всичко в шейкър, налейте в подходящи чаши, сламчица, малко настърган шоколад за разкош и питателната, но лека съботна закуска е готова.

А после, после се заемете с всичко, което не сте успели да направите през седмицата. Но не забравяйте, че е почивен ден, а най- приятна почивка е навън, сред природата. Без молове, шум, климатици, компютри и мобилни телефони, чист въздух и гледка, пълнеща очите и радваща сърцето. Като тази, в морската градина, в последните хубави дни на есенна Варна. Морето е заслепяващо синьо и слънчево, спокойно и те приканва да поседнеш и с часове да му се любуваш.

Трюфел "Смокиня"

Тази година зимата дойде с новия месец- октомври и ни свари абсолютно неподготвени. Сбогом мечти за дълго циганско лято, за разходки в есенната гора, за мириса на мокри жълти листа и топлината на отиващото си слънце.

В тези дни тъгата и чувството за преходност, за нещо отиващо си не ме напуска. Иска ми се за дълго да се скрия у дома, да не мърдам никъде, чак до пролетта. Тогава пак ще си покажа мечата муцуна навън и ще подуша свежия пролетен въздух. Абе, мечешка му работа.

Ееех, кой ми отне есента :(
Няма как трябва да се щъка насам - натам и е нужна енергийка. Ето защо нещо, което ти дава сила с първата хапка, засилва отделянето на ендорфини само с уханието си, гали небцето ти с кадифена нежност. Шоколад! Под формата на трюфел. С нещо типично есенно - смокинята. И понеже смокинята е единствения плод, който не мога да консумирам в прясно състояние, използвах сушени.







За около 20-ина трюфела:

150 г шоколадов фондан
50 мл кондензирано мляко
4 с.л. прясно мляко
1 лъжица с връхче пудра захар
60 г сушени смокини
20 г бадемов аперитив
2 с.л. чисто какао

Нарежете смокините на ситни парченца и залейте с бадемовия аперитив. През това време разтопете фондана на водна баня заедно с кондензираното и прясно мляко. Следете консистенцията да стане гладка и лъскава. Внимавайте да не го пресечете. Отдръпнете от огъня и добавете захарта и плодовете (алкохола, ако е останал също). Сложете в хладилник за 2 часа, за да стегне.
Най- лесно ще оформите трюфелите като облечете ръцете си с ръкавици за еднократна употреба, намазани с течно масло на дланите. По този начин топчето не лепне по ръкавицата и се оформя добре. Оваляйте в какао и поднесете.

Трюфелите са чудесно допълнение към бяло или плодово вино, също шампанско или розе. И чаша ароматно еспресо, разбира се.

Много топлина у дома и светлина в очите и душата ви пожелавам с поредната доза петъчна мъдрост. Благодаря, че се отбихте в моя свят.

"Най- голямата грешка да паднеш духом." - Майка Тереза