Дълбоко развълнувана бях, преди да потегля към този така непознат за мен край, само на хвърлей разстояние. Минавала съм с влак през цяла Румъния на път за Германия в далечната 1989 г. Споменът ме връща към безкрайния върволяк волски каруци през сивотата и мъглите на безкрайните поля, ако и да беше лятно време. Наистина много сива е ретроспекцията и сега истински се учудвам защо е така. Другия ми спомен са бягащите успоредно с влака гладни румънски циганчета, същите висяха и на почти всяка гара и с жален поглед викаха: „Колега, колега“, правещи красноречив жест към коремчетата си, за да ни покажат, че глада ги прерязва. Иние им хвърляхме бонбони „Лакта“, които те с благоговение изяждаха. Бяха наистина много бедни.
Сега обаче Европейския съюз щедро налива средства и пейзажа не само, че не е сив, а е повече от цветен. Само че нека започна от самото начало, когато разнородната ни българска група потегля от Русе с желанието да изследва съседите си. Из автобуса се чува и иностранна реч на наши сънародници, които парадират с нея, шумни са и неприятни и аз макар отскоро фен на югоизточните ни събратя съм доста неприятно изненадана. Изобщо оттук насетне ще ми предстоят доста неприятни изненади с нашего брата на тоталната мало- културност на пътуване. Минавайки през хвърлянето на дъвки по улицата, на оставяне на празни пластмасови чашки на светофара и прочие и прочие. Но какво да си говорим за виковете на шофьора към вечно изоставащите в групата в най- красивия замък на Румъния, с който събудихме и заспалите преди векове духове на кралете живели там. Екскурзоводката обаче е жена с невероятна обща култура и още с първите думи ме печели завинаги на своя страна. Гласът и, (няколко пъти съм споменавала, че за мен гласа на човека е музиката на неговата душа) е толкова успокояващ, че в миг всички проблеми, свързани с организацията по пътуването са забравени и простени. Всичко оттук насетне е разказано от нея и претворено от мен с голяма благодарност за невероятното преживяване, което ни поднесе. Благодаря ти, Меги. За приказките, разказани с лекота, за фокуса в красивото и ценното, за спомена, който ще нося завинаги и най- вече за търпимостта.
Тръгнахме........най- сетне. През емблематичния Дунав мост, чийто архитект е българин и аз разбира се съм изключително горда от този факт, дотолкова, че настръхвам. Всъщност от тук нататък, каквато и родолюбка да съм, смятам да представя фактите, така, както аз ги видях, преживях и усетих без да се фокусирам нито върху постоянното наличие на български следи по тези земи, нито върху това колко по – напред в културно отношение са северните ни съседи. Просто ще бъде сравнение между различното между нас и между общото, защото казват заедно сме на този свят и сме братя, а още повече съседи, които трябва да имат добра търпимост помежду си.
Замъкът Пелеш
Програмата е доста натоварена и автобуса гълта километрите с лекота. Целта ни е областта Трансилвания, планината Карпати, замъка в Пелеш, наричан от всички „Румънския Версай“. Тук са живели поколения румънски крале, които са съградили истински рай и неземна красота, която е пропила всичко заобикалящо те. Изкусни скулптури, изящни дърворезби, лукс, богатство, разкош. И си мисля щом те са живели така, как ли е живяла английската кралица!Примерно. Всъщност, както и при нас кралската фамилия не е точно румънска. Привнесена е, ако мога така да се изразя отново от Австро – Унгария, Германия, от тук и там, защото почти до края на 19 век Румъния е била една малка смесица от две племена – влахи и молдовани. А официалната азбука е била кирилицата. Богосложението в църквите пък – на български. Малко след нашето Освобождение те преминават към латиницата и през цялото време ще ми прави впечатление беднотата на румънския език, много от думите са взаимствани от италиански, немски, английски. Били са далновидни обаче и са привлекли най- добрите европейски архитекти, учители, майстори, за да съградят държавата си, такава, каквато я познаваме в момента.
И доста земи са им отпуснати „свише“, включително и нашата Добруджа, за да бъде сега Румъния колкото две Българии по площ и три пъти колкото нас по население.
И си мисля... навсякъде личи колкомного, изключително много сме били осакатени от петте века робия, липса на каквото и да е развитие, затъване, затъване, затъване.... Липсата на мюсюлманско присъствие е видна навсякъде. Архитектурата е съхранена в ренесансов вид, стилна и съградена с вкус и европейско очарование.
Замъкът е прекрасен, карат ни да си обуем терлички, които са ми много големи ☺ и постоянно се изплъзват, а аз послушно си ги обувам пак. На всяка крачка те следят уреднички, които следят да не би случайно някъде да пипнеш, да не щракнеш с апарат, защото дървото се видоизменя от светкавицата му, защото тук е най- финия порцелан, най- изящния кристал, най съвършено оформения мрамор, всичко това част от културното им наследство, на което румънците безкрайно държат.
Красота във всеки детайл
Първата кралска двойка живяла тук е изгубила единственото си дете, починало на 4 годинки от скарлатина. И както моята майчица ме е научила, че „Човек все по един дерт трябва да си има“ и тук си мисля, че дори и кралица да си, не си застрахована от това да бъдеш нещастна и нещо да ти лиспва. А при нея е липсвало най – ценното – рожбичка, която да си има. Колко ли е било пусто майчиното сърце, щом в целия дворец, дори в най, най- дребните детайли, в рисунките, в статуетките над камините, в рамките около картините – репродукции на Микеланджело (оригиналите се пазят в Букурещ), в покривките, по облегалките на столовете, навсякъде има изобразени малки деца под формата на ангелчета. А същевременно темата за децата тук е била забранена, не се е говорило за това. Замъкът тук поради липса на преки наследници бива наследен от племенника на краля, чиято съпруга Мария ние познаваме от двореца в Балчик. И разбира се, когато начело на една нация застане жена, носеща в себе си силата на съзиданието цялата нация проглежда.. Защото казват Мария била възприемана като майка на румънския народ, влагала цялата енергия за неговото просвещение, съграждала и творила, учила и водела тази изостанала нация към светлината. Мария била и изключителна красавица и как иначе, във вените и течала руска кръв. Тя имала широк кръг от връзки, едната от които знаем с арабски принц, та нали именно двореца в Балчик е съграден, за да може тя необезпокоявано от никого да чака на трона, отправила взор към необятната морска синева своя любим.
Крал Карол
Много, много може да се разкаже за замъка в Пелеш, за иновативното мислене на стария крал Карол, който пръв въвежда електичеството тук, за да освети една потънала в тъма държава, асансьорът, монтиран тук през далечния XIX век., централното парно отопление, отопляващо през красиви решетки целия дворец (камините тук са само декоративни). Карол бил и много пестелив на думи човек, повече действал и в кратките случаи, когато е приемал някого го е правил на неудобни столчета, за да бъде неудобно и на госта и да си тръгне. Казват, че ако някой е успеел да прекрачи 5 –тте отпуснати от краля минутки спечелвал задълго неговото благоразположение. Възхитена съм и престъпвам с благоговение пред целия този разкош.
Малкият замък "Пелешор" в близост до големия дворец
И тъй като у дома често се шегуват, че през единия от двата си предишни живота съм била австрийска принцеса някак всичко това ужасно ми допада, чувствам се в свои води и ми се иска да не си тръгвам. Но макар и за малко присядам по кралски в кралската кафе- сладкарница и опитвам от прочутата кралска торта „Пелеш“, рецептата за която все още е недостъпна. И тук по пътя за двореца ще срещна две семейства италианци, може би малко по – възрастни от родителите ми. За един, макар и кратък миг погледа ми някак се задържа върху тях с истинска възхита. Бяха облечени в ярки и свежи цветове, дрехите им бяха без гънка дори, снимаха с таблет и аз искрено им се възхитих. Защото някак другите нации умеят да остаряват красиво, за момент си представих своите родители на тяхно място, облечени красиво, отпуснати, усмихнати и доволни. Иска ми се и тях да видя в тази светлина някой ден.
Входът към замъка
За последно се любувам на залеза и прекрасната гледка към този малък Версай.
Разделям се с рая, следваща спирка манастира в Пелеш.
Черквата към манастира
С акцент към изящното
Хм, отново ще направя едно малко сравнение този път е в полза на съседите. Църквите им са съхранени в едно уникално състояние, което е следствие на няколко фундаментални причини:
•
Може би най- маловажната, но все пак, започвам от нея – свещи се палят единствено и само отвън, т.е. не капе восък, стенописите не се опушват, до олтара се стига само в определени за това дни, повечето от стенописите не са фрески като при нас, а са изградени от миниатюрна мозайка, която е доста – по трайна и не избледняваща.
•
Великата набожност на румънците. В Румъния има над 30 духовни семинарии, бълващи ежегодно по над 300 монахини и монаси, които работят от първия до последния си ден ефективно. В Румъния няма село или град без действаща църква, в която да се отслужва всяка неделя света литургия. На много места църковните стенописи са на български език, но те не обръщат внимание на това.
•
В Румъния няма секти. Защото – всяко дете, независимо от вероизповеданието си от първи клас задължително има няколко часа седмично вероучение. И то не само по своята религия, а и по религиите на малцинствата тук, които оказва се никак не са малко – унгарци, цигани, германци, австрийци, българи, украинци и още много, много. Защото казват, независимо как ще наречеш Бог той е един за всички и пред него всички сме равни.
•
Едно мъничко отклонение. В деня отреден ни за Букурещ младо момиче, разбирайки, че сме българи, на перфектен английски ще ни покани на протест в защита на искането на унгарците тук за автономна република. Имам си мнение по въпроса за малцинствата в една държава и тактично и отказвам.
•
Имах невероятната възможност да бъда в Румъния по време на празниците на Св. Димитър. Ние, българите почитаме повече Димитър Солунски и много малко знаем за Димитър Басарбовски (на който е кръстен и скалния манастир край едноименното село в Русенско). Но той, оказва се макар и българин е покровител на града Букурещ и румънците го почитат като свой патрон. Честванията тук са цяла седмица, но тъй като точната дата на смъртта му не е известна се приема от църквата той да се чества един ден след Св. Димитър Солунски, а именно на 27 октомври. Тук в църквата в Букурещ, където почиват чудодейните му мощи ще стана свидетел на най- невижданата и неочаквана за мен картина. Хиляди, хиляди, хиляди хора, наредени чинно на опашка, разпределена на групи от по 30-40 вярващи от полицията чакат с часове, за да се помолят и докоснат до мощите. Организацията е огромна по своя мащаб, всички – полиция – граждани, монаси, монахини, пристигнали от всички краища на Румъния с организиран транспорт, без капка от ропот и недоволство чакат, за да влязат, семейства с деца, огромна маса хора, километри човешки върволяк, чинно и дисциплирано са се подредили. А край тях – огромен пазар на икони. Наистина огромен по мащаб, само с икони, коя от коя по- красиви, изработвани цяла година в манастирите в страната именно за този ден. И хората купуват ли купуват и се чудя, какво ли правят с толкова много икони у дома, купувани всяка година. В църквите не видях нито една ваза с изкуствени цветя, нещо което ужасно ме дразни в родината и лично според мен всички тези каренца, евтини вази и пластмасови букети са ужасно неестетични. Огромен брой млади момичета – монахини – в ръце с последен модел мобилна техника, млади монаси – с модерни микробуси, извозващи ги от манастирите до тук, и цветя, много цветя.
Изобщо цяла Румъния е обсипана с многообразие от есенни хризантеми, липсват нашите съкъзчета и мушката, а може би просто са били подменени с есенни багри. Но навсякъде е цветно и изящно. А румънците казват, спазват десетте божи заповеди и работят 6 дни, а на седмия почиват. В неделя те не тръгват като нас на село да полеят доматите, да прекопаят царевицата или да напръскат лозето, надянали последен модел дрипи, а семейно отиват на църква, излизат и се разхождат в центъра, похапват, уважават традициите си, обличат се празнично, както е било отколе, срещат се с приятели или просто излизат да поспортуват. А те са нация, която явно много спортува. Не видях нито един човек с наднормено тегло там, напротив всички или тичат, или карат колело или крачат стегнато нанякъде. Спомням си тук за изключително повратливата маджарска конница по времето на боевете с първите български царе и характерната подвижност и втурващи се изневиделица румънски войски. И отново срещам дами, впечатляващо поддържани, въпреки годините си, които остаряват като катедрали – красиво и с позлата, с ореол и достойнство. С рокля и токчета, не с дънки и маратонки. Мамо, четеш ли? А и изобщо раздърпано момиче не забелязах никъде. Ще се окаже само ден по- късно, завръщайки се в България, че по същото време и в Русенския скален манастир – Св. Димитър Басарбовски е имало стотици български и румънски поклонници.
Вечерта сме уморени и бързаме да поемем глътка въздух от пълния с емоции ден. Настанени сме в планински курорт, подобен на нашия Боровец, само че тук го няма плътното застрояване, хотелите отстоят на достатъчно разстояние един от друг, страшно е красиво, Карпатите наистина ме грабват и спират дишането ми с красотата си. Настанени сме в хотел Poiana ursului - „Меча поляна“☺ Какво съвпадение, в другия си предишен живот съм била кафява мечка ☺
Бери
И най – невероятния талисман на хотела – Бери, моята любима порода кучета санбернар, създадени в швейцарските Алпи (в манастира Сан Бернар), за да спасяват загубили се в планината хора. Затова и винаги на врата си носят окачени бъчвички с ром, за да стоплят намерените измръзнали планинци. Това е единствената порода, която никога няма да ухапе човешко същество. Бери се оставя да бъде гушкан, дърпан за опашката, сниман, изляга се в краката ти и ти истински се наслаждаваш на огромната му и пухкава козина.
Малкия храм в курорта
Изглед от нашата веранда
И тук е мястото да споделя какво опитахме от традиционната румънска кухня и до какво се докоснахме от културата на този край:
-
Цуйка – румънската плодова ракия с алкохолен градус 25 (предпочитана от дамите)
-
Паленка - румънската плодова ракия с алкохолен градус 60 (предпочитана от господата)
*** румънците нямат гроздова ракия. Те смятат, че гроздето е създадено за виното и не бива да се похабява влагайки го другаде
-
Mici cu mustar (мичи ку мустар) – традиционни румънски кебапчета (от равни части свинско, телешко и агнешко месо). Сервират се винаги с по две клечици за зъби, тъй като са много миниатюрни, просто си ги бодваш и хапваш, и с горчица (мустар- горчица). Преди няколко години се пробвах да ги направя в домашни условия и тъй като не обичам агнешко го пропуснах. Голяма грешка. Тук те са приготвени и овкусени по такъв начин, че специфичния аромат на агнешко месо не се усеща изобщо. Напротив месото се топи при досега с небцето. И казват тайната тук е румънската меча бира Ursus (урс – мечка), с която периодично се поливат тези мичи, докато се пекат на скарата.
-
Gogosi (гогоши) У дома бях правила преди време гогоши марбела, това са румънските понички, които като че ли не усещаш, че хапваш. Нашите понички примерно са малко по- жилави.
-
Румънците на почти всяко ядене хапват туршия
-
Поне едно хранене при тях е месно (от чисто месо)
-
Имат много супички тип борш, всички без застройка
-
Имат много пекарни (т. нар. говраджийници), където, както и при нас пекат огромно разнообразие закуски и най – вече гевреци (от турски – геврек = пека). Оказва се навсякъде по света най- достъпната, евтина и засищаща храна си остава хляба, от който никой не е по- голям, хляба, който ни дава майката земя и който веднъж излязъл изпод собствените ти ръце вече разбираш колко ценен е. Защото усещаш, докато го месиш, че е жив и чрез ръцете си му даваш сила и частица от душата си. Затова най- любимия ми аромат след аромата на главицата на моето детенце е аромата на хляба.
-
Страшно много сиропи- от бъз, от малини, горски плодове
-
Салатките са им малки, наполовина на нашите и се предлагат овкусени
-
Имат много вкусни колбаси, кашкавал, страхотен картофен хляб, който се прави от царевично и картофено брашно и запазва мекотата и вкуса си дни наред
-
Чудесни сладкари са, разнообразието от малки тортички и пасти приготвени на място в местните сладкарници е огромно
-
И не на последно място мамалига, поднесена в най- различни и чудни форми. Оставих я за последно, защото общо е мнението на българина за румънците като за „мамалигари“. Това е далеч от всяка истина, кухнята трябва да се види и опита, наистина е вкусна и разнообразна.
-
Представят ни типични румънски песни и танци и на мен като изключителен ценител на музиката и танца (за мен той е играта на душата, не може човек без душа да умее да танцува добре) ми е доста интересно. Но... само дотук. Танците им са изключително опростени, поклащат се хоп – насам, хоп- натам, мъжете играят нещо като кан- кан и толкова. Песните им са изключително лесни, в повечето текст преобладава ла –ла, ла- ла. Тук ги няма тежките и протяжни български песни, които те стягат за гърлото и те душат. Широка и весела е румънската душа, като равните им поля, докъдето погледа ти стига, не се напрягат излишно, затова и ние, когато ни канят да споделим традиционното румънско хоро хващаме веднага стъпката и се полюшваме в такт с тях. Играят много и по двойки и аз имах честта да танцувам с един от румънските танцьори, който ме въртя наляво и на дясно, обаче той не знае с кого си има работа ☺
Втория ден ставаме по тъмно, защото път ни чака и ще посетим едно доста, хм, „интересно място“ И тук ще препоръчам хората със слаби сърца да не четат, защото аз все още преживявам видяното. Предстои ни да стигнем замъка на крал Владислав Цепеш Дракулуй, или както цял свят го знае Влад Дракула. Още с пристигането в Бран ни предупреждават, че това, което ще видим сега ще бъде различно. И наистина – замъкът няма нищо общо с пищността и великолепието на замъка Пелеш. Една от причините разбира се е и факта, че е строен 4 века по- рано. Но друго ще ни направи впечатление: усойното място, тук почти няма слънце, всичко е мъгла, вятър, мрак и влага. Като слизане към подземно царство, а всъщност се изкачваме – по стръмни стъпала, доста на брой, със скорост, с която се е изкачвал самия крал Дракула – владетел на замъка през далечния 14 век. А той е бил всяваща ужас личност. Има едно единствено негово изображение, защото казват всички се страхували от него, бил е изключително строг, наказвал е за най- малкото провинение много тежко с измислени от него мъчения. Всъщност, когато го погледнеш и виждаш, че този човек вероятно не е бил особено с всичкия си. Има някаква лудост в погледа му, поглед на изверг, който изпитва наслада от това да измъчва жертвите си. Европа е пропищяла от него, защото от него тръгва едно от най – страшните мъчения, съществували някога – набиването на кол. Оттам идва и прозвището му – Цепеш. Били са обучавани специални хора – набивачи, които са претегляли жертвите и според теглото им са избирали съответния кол.
Ето тук са били претегляни жертвите
Кола е преминавал през ректума, през целия хранопровод и е стигал до устата, без изобщо да се засягат останалите вътрешни органи. По този начин жертвата е оставала с дни набучена, преживяваща страшни мъки. Османската армия при един от опитите си да завладее тези земи е била подложена на тези мъчения и султана виждайки 38 000 мюсюлмани ревейки страшно набучени на колове не издържа на гледката. Казват, че крал Дракула пиел кръв, не понасял да му е топло, затова и в най- студеното прозорците на замъка били отворени, през нощта не заспивал, съжителствал с върколаци и вампири и имал енергията на половин войска, почти не се хранел и водел абсолютно аскетичен начин на живот. Аскетична е и обстановката в целия замък, ужасно студено и потискащо.
Меги, нашият гид, пременена като истинска вещица
Разказвайки ни за Дракула, по времето на когото никой не е смеел да се подаде от колибата си, нашата екскурзоводка Меги е облечена като вещица – с вещерски жезъл, черна пелерина и черен воал, по който пълзят паяци. И ние предтавляваме една изключително живописна група, от която фотоапаратите на англичани, японци и прочие посетители не слизат.
Залата на кралското семейство, за минутите отдих, когато са посещавали това върколашко място
Типична колибка в подножието на замъка, със зеленясало покривче, поради голямата влага
Тръгвам си, бързам и излизам първа от замъка, не ми харесват такива жестокости, румънците обаче изучават в часовете си по история краля като национален герой. Те си знаят.
Ще спрем за почивка и разходка в старинния Брашов. Ееех, тук вече съм отново на мястото си – красива архитектура, целия град е цветен, всяка къща е в различен цвят, къщите са се строили мирно в прави редици, типично по северно – европейски, покривите се спускат почти отвесно, за да не задържат снега по себе си, защото оказва се тук за 2 часа снежната покривка става от 20 см на 2 метра. И въпреки това никой не се оплаква, защото до абсолютно всяка точка на Румъния достигат тръби с газ, всичко е газифицирано и това е едно изключително удобство за местните домакинства, а и доста евтино.
Тук в Брашов ще влезем и в прочутата Черна катедрала – храм на Протестанството, за пръв път влизам в протестантски храм и съм истински впечатлена от мащаба. Всъщност в Германия съм влизала в католическа църква и съм присъствала на органов концерт в нея. Акустиката тук е най- добра за този инструмент, преживяването наистина е страхотно, а размерите на органа тук са не по – малко впечатляващи. Тук не се снима и не се пипа нищо, подлежиш на солена глоба, ако само докоснеш един от килимите например, дарени тук от хора – вярващи, защото казват килима в дома е спойката между обитателите му и помни всички техни тайни. Много различни са храмовете в католицизма и православието, въпреки че все сме християни. В католическия храм няма нито една икона и нито един стенопис на друго божество освен Исус и Дева Мария. За католиците това са двете светини, на които вярват, всичко останало е под тях.
Ще посетим тук и първото румънско училище, където отец Василий ще ни даде ключ сами да си отключим входа, ще ни попее на румънски, ще видим къде се е отпечатал Рибния буквар на Петър Берон – огромен и къртовски труд, ще видим и български книги – по търновска история и житие на Св. Иван Рилски, които не са познати, дори и в България.
Църквата до първото румънско училище
Последната ни спирка за този ден ще бъде крепостта Рашньов, където някои от нас ще бъдат посветени като рицари – тамплиери, ще се запознаем с един истински средновековен град, под който лежи закопано златно съкровище, ненамерено досега, ще видим истински румънски занаяти – ковачи, ювелири, художници, ще погледаме великолепието на Карпатите от орлов поглед, и ще надникнем в кладенеца, копан в продължение на 17 години от пленените мюсюлмански войници, копали скалата, докато след 17 години от нея не бликнала вода.
Мдаа, запазена е древната история тук, няма робство, което да я унищожи, различно е, интересно и красиво.
В ранната и много студена утрин на последния от трите дни ще потеглим по обратния път и ще кажем „Довиждане“ на Трансилвания и Карпатите. И защото завоите тук са нечовешки, направо си виждаш задния номер , Меги ще ни накара да не ги забележим, разказвайки тъй увлекателно сладки румънски народни приказки. И ако ние си имаме Хитър Петър, турците си имат Настрадин Ходжа, то румънските симпатични добродушковци са Пацала и Тандала. И някак неусетно преодоляваме завоите и навлизаме в безкрайната румънска равнина. Нашата последна цел е столицата Букурещ, на някакви си 270 км от родната Варна. Още с влизането там ме покорява мащабността на града. Вярно е, че е два пъти по- голяма от София, но размаха на строителството е бил огромен. Преминаваме през десетки невероятно красиви по своята архитектура сгради, но аз решавам, че няма да снимам от автобуса, а после, за да станат снимките ми по- хубавки. Слизайки, обаче и попадайки в старинния Букурещ, напипвайки неговия пулс и усещайки духа му, ще скрия апарата на най- дълбокото в чантата. Защото тук ще дойда на специално посещение. Защото красотатата на „Малкия Париж“, както наричат Букурещ трябва да се изследва дълго и напоително за всички сетива. Ако трябваше да снимам, не бих мръднала и на йота от едно място към друго. Прекрасна архитектура, запазена от векове, простор, размаха и мащабността наистина поразяват. Румънците явно си падат малко грандомани. Само ще спомена най- голямата сграда в света – дворецът на Чаушеску, румънската Шан‘з Елизе, по широка с два метра от оригинала, дворец на киното, дворец на съдиите, дворец на казиното, дворец на армията, дворец на това, дворец на онова.... Наистина не се описва. Тук сме в неделя и много от заведенията са затворени. Както вече казах румънците почитат неделния ден като ревностни християни. Чисто е, въпреки многото хора, просяци няма, няма и улични кучета. Тук въпроса е решен генерално – кучетата се умъртвяват след нещастен случай с трагичен край с детенце. Явно румънците са си твърдичък народ – изтребват кучетата, застреляха лидера си, ние май сме доста по- толерантни от тях. Ето един пример: румънския флаг съвпада изцяло с флага на страната Чад. Европейския съюз налага на Румъния да смени флага си. Румъния отказва. Европейския съюз налага забрана за тютюнопушенето в заведенията – румънците не я спазват. И май това е едно от малкото неща, които тук ми правят лошо впечатление. Навсякъде е красота и чистота. Ще поседнем за обяд в едно от заведеният в Стария град и аз ще бъда много натъжена, защото същия вид заведение има и в моята бяла Варна, точно на площада, точно на шадравана, а мизерията, която цари там и околовръст е потресаваща. Въпрос на култура, хилядолетия наслагвана, уви. И ако при нас по булевардите основно растат любимите ми кестени, тук навсякъде е залесено с американски дъб, който е окъпал в оранжево- кафяво паркове и есенни улици. Вървя сред цялото това великолепие и попивам, попивам, попивам красота....За да ме държи до следващото пътуване, дестинацията за което вече е ясна, но няма все още да я издавам. След около месец живот и здраве, отново ще бъда на път.
И нека след всичко, което изписах да споделя и нещо, което отдавна ме вълнува. А именно: възможността да пътуваш е един изключителен подарък , даден ни от съдбата. Три неща никога не бива да бъдат пропускани: желанието да се развиваш – независимо дали ще четеш, дали ще се запишеш на курс по чужд език, по готварство или по плетене, много важно е да продължиш да се учиш и да работиш върху себе си, второто е да пътуваш, когато имаш възможност за това и последно, но истински ценно – да умееш да рискуваш – независимо дали ще напуснеш удобната си работна позиция, дали ще последваш любимия човек, каквото и да ти струва това, независимо дали сам ще отгледаш детето си или ще решиш, че ще следваш мечтите си въпреки всички и всичко, не бива да спираш да опитваш. И най- важното: винаги със СТРАСТ Защото съдбата обича смелите, затова: keep passion.
С респект към всички, стигнали до тук: дълбок реверанс от мен, Нина
Комплекс "Фенерите", с. Кметовци. Разположено е в самия географски център на България, в Габровския Балкан, селцето не е така известно, както автентичното, отстоящо само на 4 км. с. Боженци. Но пък комплекса носи своя чар и личен магнетизъм не само с чистия въздух, но и с гледката, която се открива пред теб - широколистните гори на Централен Балкан, сега потънали в сняг, птичките, които те събуждат на сутринта, меката топлинка, идваща от локалното парно отопление и осигуряваща невероятен зимен комфорт. Впрочем, както е известно всички селца околовръст носят все същите имена, дали началото си от малките махалички на първите заселници в тях - Боженци, Черневци, Донинци, Трапесковци....и така цяла плеяда "ци", някои от които само с по няколко къщурки.
