Отдавна беше, по времето на Юнус ага, когато селото имаше хиляди глави добитък - от овце и кози, през крави и волове, до коне, биволици и всякакъв пернат свят. Да пасе цялото това хорско богатство селяните от Караисен бяха поверили на няколко скопосни люде. Един от тях беше Билял- половин педя човечец , слабичък и немного силен физически, ала нравът му беше серт. Очичките му - малки, като черни пиперени зрънца шаваха и трудно можеха да бъдат уловени. Една папироса все висеше от устата му, лицето му бе дълбоко набраздено от ветровете и слънцето на полето, гьозовете му - с дълбоки бръчки от постоянното взиране в далекото. Една гневна черта разсичаше челото му. Но не само челото, но и душата му, и сърцето му все се гневяха на света. Тъй си беше роден, тъй си и вървеше - вечно сприхав, вечно сърдит, начумерен, свъсен и озлобен. Ала стадото го слушаше, нито веднъж не изгуби овца или агне, нито веднъж някое животно не се разболя. В душата си Билял носеше една мъка, една горест, която не му даваше мира - нямаше чедо. Как не опитваха със Сезен и тъй, и инак. И ходжа им пя, и до Демир баба теке отидоха да се молят, и на една възглавница спаха, но тя тъй и не зачена. И как ли да бъде другояче! Те не се искаха един друг. Билял имаше друга севда - Пънар от горната махала, нежно момиче с огромни очи. Сезен - възширочка в кръста се беше нарекла на Осман, един от арнаутите в селото. Не си подхождаха ни телом, ни духом Билял и Сезен. Ако Сезен не спираше да кърши смях по цели дни, Билял все страшно гледаше. Но нито на единия, нито на другия от това по- леко на душата ставаше. Посърваха от ден на ден и двамата и вече Билял даже трудно се прибираше, Сезен все самичка дома остаяше. На полето Билял нямаше на кого да хвърля гнева си. Почна да се дразни от малкото, от бавенето на овцете, от блеенето им, от вятъра и тревата дори. Имаше той една любима кавяна овца - тъй я и наричаше, Кахве ханъм. Скоро се беше обягнила, красиво агънце доби, нарекоха го Карашик, че пъстричко беше пък и на съседския коч от рода. Ала нямаше мляко Кахве, та малкото по цял ден блееше гладно.
Една вечер Билял се прибра леко подпийнал, беше минал през хана. Приближи се до Сезен, поиска да я погали, но Сезен се дръпна:
- В нечисти дни съм - примоли му се тя.
Развилня се Билял, започна да чупи пахар след пахар, надеяше се Сезен да е заченала, а тя пак мръсна...
В това време откъм малката кошарка отзад се дочу жалното блеене на Карашик, търсеше майка си. Билял застина за миг, сетне смени няколко пъти цвета си и грабна ножа. Сезен изпищя. Помисли си, че на нея иска да посегне. Но не връз нея изля гнева си чобанина. Блъсна плетнята и хвана Карашик между нозете си. Агънцето заблея още по- жално и се заблъска, усетило, че нещо страшно ще се случи. Билял със сила раздели малките му устенца и в ужасна и страшна ярост с един замах преряза езика му. Кръвта плисна топла и лепкава и изцапа ръцете му. Но той вече нито виждаше, нито чуваше, едно след друго осакати и останалите агънца - да не чува вече блеенето им, да не му напомнят за нищо. После се прехвърли в голямата кошара и там вече довърши туй що нито ума му, нито сърцето му, нежели ръцете съзнаяха. Блеенето ставаше все по- слабо с всяка минута, докато накрая всичко занемя...
От този ден нататък Билял не се прибра вече без да обърне поне пет юзчета ракия в хана. Пиеше, за да забрави пъкленото си дело. Връщаше се и се нахвърляше на Сезен.
Не мина много и Сезен зачена. Ей тъй чудото стана. Ала тя не го искаше туй дете, някак предчувстваше нещо лошо. Не искаше рожба от тоя жесток човек. А Билял сякаш не стъпваше на земята. Олекна му на душата и сякаш криле му бяха поникнали, тъй леко ходеше из полето. Не сещаше ни глад, ни студ, ни жажда. Наедря Сезен, каквато си беше широчка, сякаш отгоре до долу равна стана:
- Бре, голямо дете чака - цъкаха циганите от махалата.
В един ветровит есенен ден Сезен се замъчи. Раждаше. Наобиколиха я кадъните, кураж да й дадат, ала в мъките си тя изгони всички и пожела само Несрин, баячката да остане до леглото й. Два дни се мъчи горката и в късната вечер на втория ден се показа първо едно, а после и още едно малко. Сезен доби два близнака. Сгърчени, черни, слаби и невзрачни като баща си. Сърцето й се сви и обърна като ги видя и от този първи ден се затвори за тях. Ни мляко излезе из гърдите, ни ласка из ръцете й. Вършеше всичко насила. А Билял! Ех, Билял- пъчеше снага, сучеше мустак и не беше на себе си от радост.
Само, че дните минаваха, а близнетата мълчаха. Сякаш не бяха току родени, а големи хора. Из устите им излизаха само грозни звуци, тъй все едно не хора, а телета мучаха.
Мина се година, две. Поотраснаха братята. Но колкото и да опитваха родните да ги научат, децата не проговаряха. Чуваха, разбираха, но не думаха. Родили се бяха неми. Мълчаха тъй, както мълчеше Биляловото стадо.
И селяните на Караисен зашушукаха. В тоя недъг страшен видели бяха могъщата ръка на Бога.
