Свекърва

 

 

 

 

    Нефизе беше дребна и сприхава жена. Дребна и на бой, и на нрав. Отдавна беше изпратила мъжа си да броди из оня свят. За повечето хора в Курт дере, тя бе Нефизе- кривата. Хората рядко поглеждаше право, очите ѝ все настрани бягаха: ще те срещне, ще те бодне с приказката си, все лошо ще види, ще се поогледа нещо да ти вземе.

   Нефизе имаше син- Емир. Работливо момче, но в Курт дере работа трудно се намираше, та замина Емир гурбетчия. В другата страна запи ли се, залюби ли се, но пари рядко пращаше, нежели вест.Преди да замине, обаче, Емир намножи челяд: момче и момиче. Сучеше мустак из село, а най- много очите му бяха върху Митуша, българка, от личен род, Генчовския. Баща ѝ беше първенецът в селото, що ратаи имаше от Гергьовден до Димитровден да му работят. Не издържа на очите му Митуша, пристана му. Генчовския род, а и цялото село я загърбиха, не бяха току тъй позволени тези тънки работи.Емир я въведе в бедната си бащина къща, представи я на Нефизе, но Нефизе я посрещна студено и дребните ѝ зъбки веднага се показаха. Не искаше в къщата си българка, още по – малко най- хубавата в селото. Подочула бе, че баща ѝ не ще да я погледне и разбра, че кяр от тая женитба няма да има.

   Кратко време мина и Митуша усети, че нещо в нея живее. Вече в къщата му, Емир рядко я поглеждаше както преди, рядко ръка ще вдигне да я погали, камо ли добра дума да ѝ каже. Беше я примамил и ѝ се беше наситил и Митуша разбра, че е сгрешила. Но вече бе късно. Селим, синът ѝ дойде на бял свят през пролетта. Година и малко след него дойде Мирка. Митуша трепереше над децата си като кошута. Переше, чистеше, готвеше, гледаше животните в двора, ходеше на бостана, едвам смогваше. Вечер лягаше като пребита. Емир все по- рядко намираше работа, майстор – кожар беше. Нефизе само ядеше, туй що снаха ѝ беше наготвила и ходеше по двора все навъсена, ни на снаха, ни на внуци поглеждаше. За сина си никога не питаше.

   Реши Емир, че ще отиде гурбетчия. Замина и дълго време никой не знаеше жив ли е и какво прави. Пари нямаше и Митуша се видя в нужда да се цани помощничка на една жена, която държеше дюкяните на дядо Янаки. Оттам припечелваше нещо и все за децата го даваше. Жената, при която Митуша помагаше ѝ подари малко козленце: „Децата – каза – да имат топло мляко да пият. Но времето минаваше, козленцето растеше, едрееше, решиха да го заплождат и за смях и срам, оказа се мъжко. Почудиха се как никой не беше го забелязал.

   Една вечер край портата, пред която Нефизе често седеше мина баячката баба Костана. Заговориха се с Нефизе и от дума на дума Костана ѝ разказа, че синът ѝ искал курбан да прави, козата рекли да заколят, ама козата е трудна, яренце чака, та сега се вайкат какво да правят. Хитрата Нефизе веднага видя в това келепира, та ѝ отвърна:

 

- Да ти дам нашата коза, ще я заколите, ти ще ми дадеш трудната.

Нямаше накъде, за сина си, съгласи се Костана. Речено – сторено. Настана време новата коза у Нефизе да ражда. Надвечер беше и Нефизе се запиля някъде, а на Митуша сърцето ѝ трепереше, нежна душа носеше, все при козичката стоеше, говореше ѝ, та да не се мъчи сама. Отиде да нагледа пещта и като се върна какво да види, две бели козленца се бяха пръкнали, две сестричета, лежат с подпрени едно в друго челца, заринати в сламата. Понагледа ги Митуша и току да затвори вратника, нещо в края помръдна. Изплаши се, ама като се вгледа видя едно сиво изтърсаче да гледа уплашено. Нефизе се върна и като го видя го грабна:

- Къде го понесе, майко?

- Отивам до реката, ще го хвърля да се удави, козата има само две цицки, то откъде ще суче?

- Не ми пипай яренцето! - за пръв път ѝ застана на пътя Митуша, аз ще си го отгледам.

Кръстиха го Звезделина, заради бялата звездичка на челцето. Митуша купуваше мляко и го хранеше. То ходеше по нея като кутре, а когато крачетата му заякнаха, самò изкачваше стъпалата пред Митушината соба и троп, троп, чакаше си млякото.

Време мина и козлетата отхвръкнаха. Старата коза заклаха, едното яренце оставиха за дамазлък, а другото Нефизе продаде на пазара в Козлуджа. Беше есен и Митуша се чудеше как ще сколаса да приготви децата за училище. Не ѝ беше на сърце, но една заран се примоли на свекървата:

- Продай и моето яренце, майко, на пазара, да си помогна на децата за училище.

 

  Нефизе не чакà, още същата заран грабна Звезделина и се натовари на една каруца, която отиваше на пазар. Цял ден Митуша гледаше пътя, но от свекърва ѝ нямаше вест. Притъмня, Митуша прибра децата, нахрани ги и ги сложи да спят. Дълго стоя на портата и гледа надолу, накрая сънят я обори и тя легна при децата. На сутринта, рано - рано, още щом Митуша стана, съгледа същата тая каруца, напълнена с дърва да спира насред двора. Иззад каруцата ръкомахаше Нефизе. Беше продала яренцето и с парите, и още малко от нея си, си беше купила дърва за долния оджак, където стоеше зимъс.

  Митуша въздъхна и очите ѝ се наляха със сълзи. Мъчно ѝ бе и за Звезделина, и за млякото, което делеше от залъка си, за да купи и да я израсте, и за нещастния си живот.

   Че все от любов и добротия бе на тоя хал.