Небето бе спуснало ниско страховитите си сиви одежди над китното и уредено като голям град с. Чернево. Върволица от жени, забрадени, свели поглед към земята се нижеше към високата част над последните селски къщи. Днес бе Задушница. Първата за годината. Там, накрай село, нависокото бяха селските гробища. Тъй бяха решили селяните. Отвисоко, отдалеч и на спокойствие да гледат от оня свят ближните си. На най - хубавото място, най- красивото и най – близо до Господа. Накрай селото да са - да посрещат първи и последни да изпращат тия, що идеха из Варна, да се дивят от върха на туй, що бяха съградили приживе, да почиват с мир в душата, че делото им и отдалече се види и пребъдва - за тях, синовете, дъщерите и внуците.
Вратнята на леля Карамфила до сами пътя, до същия този път що отвежда от село е все отворена. Нали е празник днес на мъртвите. А тя, сиротата, последна от всички остана. Все тъй си пожелаваме ние людете – дълъг живот да имаме, ала знаем ли на каква мъка се обричаме! Че лесно ли е всички по пътя си да отминат, всички на оня свят да изпроводиш, а ти все да чакаш да дойдат и теб да приемат. Но тъй думаха отколе селяните, че много ли имаш да учиш, много ли грехове трябва да изправиш, не е ли светла душата ти, дълго ще стоиш в тоя свят. Затуй добрите люде рано отминаваха, че много бяха сложили на сърцето си, препълнило се беше, научило се, душата забогатяла и хайде, Господ ги повикал безвреме.И се заточи дълга низа от подавки, всички идваха да ѝ подадат за близките си, че тя всички помнеше, всички до последния им дом беше изпратила, затуй портата ѝ все зейнала остана днес. Току млада невеста за свекър ще помине да подаде или пък щерка за свидната си, непрежалима майчица. Тъй идваха и си отиваха съселяните, тя ги сподиряше с навлажнени от мъка очи и май все чакаше и за нея през вратата да дойде последната гостенка...
А небето тихо заизплаква очите си, тъй ронеше капките, сякаш сълзите на мъртвите идеха, за да погалят ония що стояха край гробовете и да им кажат да не тъгуват. Че ний тук сме да изплатим дълговете и да научим се от стореното, а те там, на оня свят са доволни и мирни. Сякаш из дъждовните води, отмивайки мръсотията от земния път на селяните се изчистваше цялата прах що сърцата бяха събрали.
Забрадени жените все тъй свели погледи към гробовете, стояха притихнали, сякаш търсеха знак от близките си там, долу, в черната земя. Някоя тихо ще изхлипа и пак ще донесе тежко мълчание. А се не досещаха, че е нужно само очи да вдигнат, право Бога да погледнат, да накваси дъждеца, що беше събрал сълзите на сродните им, попуканите им устни и изсъхнали, бледи след зимата лица.
Подухна мек пролетен ветрец. Развея забрадките, изсуши сълзите. Довя мириса на скоро цъфналата джанка в двора на циганката Гюлназ. Отнейде залая черното голямо куче на дяда Йоргакия. Нещо трепна в телата на селяните.Поразсъниха се от унеса, поогледаха се, поразкършиха тела. И бавно и мълчаливо поеха надолу към селото. Всеки, притаил се в мислите си, какво ще да е утре, че пролетта пукна, усилна работа иде. Набързо забравиха мъртвите. Защото животът не чака.
март, 2016
с. Чернево
Петъчна доза мъдрост: Бог не може да бъде навсякъде, затова е създал майката - еврейска мъдрост
Петъчна доза мъдрост: Бог не може да бъде навсякъде, затова е създал майката - еврейска мъдрост
Няма коментари:
Публикуване на коментар