Кафето

image source


За това какъв човек имам до себе си, вече е ставало дума ТУК.

Сега като последното от серия "спомени" ще публикувам и едно несъстояло се участие в конкурс на тема, свързана с кафето. Помня, че не успях да обработя снимките, които трябваше да съпътстват текста. И пак през 2005 г. Сега осъзнавам, че тогава съм била на 30 години и явно годината е била преломна за мен в много отношения, явно съм чувствала нужда да изливам някъде обичта си към хората, на които държа, искала съм да докосна с нея целия свят. Харесвам си откровението и го публикувам като жест, като поредна доза обич, като спомен за нещо наистина красиво.

   Нина закусваше кафе и кроасан, както всяка петъчна утрин.
Кафето под хотел "Черно море" беше почти празно, августовската ранна утрин - прохладна, дори малко студена. Нина потреперваше в розовата си рокля.
   Улиците на големия град бяха все още пусти, разхождаха се няколко кучета, група младежи, връщащи се вероятно от нощен пир. Звучеше Фанданго, напомняше и за снощи, за звездите, за топлата му прегръдка, за нейния любим. Беше спокойна и същевременно сърцето и подскачаше, не искаше нощта да свършва, искаше завинаги да остане в силния му скут, в топлината на очите му. Нина се унесе, обичаше варненските утрини, без наличието на рояка хора и туристи, тогава, когато от терасите на старите кооперации се носеше упойващия мирис на препечени филийки. Нина обичаше своя град, обхващаше с поглед изгряващото слънце, чайките, прелитащи над морето, толкова лазурно, почти, колкото очите и, обичаше спокойствието му, платноходките, които се виждаха от входа на морската градина, почти идилия, нарушавана само от гларусите - вечните господари на този, толкова неин град. Завиждаше им за волността да бъдат свидетели отгоре на цялата суета, на гъмжилото под тях. Искаше и се да полети. След малко тя щеше да  стане и като много други момичета да тръгне към затворения и облечен с климатични инсталации офис. Сега обаче мига беше неин. И тя реши да му се отдаде изцяло. Отново се сети за силните ръце, които я обгръщаха снощи. Навярно някъде през лабиринта на многото улици в този крайморски град и той пиеше своето първо кафе. Първото кафе за деня винаги е твоята сила, твоето зареждане с енергия, твоите широко отворени очи и желание да останеш тук и сега с него, с кафето, знаещо много тайни за вчера, попиващо мислите ти, знаейки какво ще напишеш на новата страница от своя нов ден, мечтите ти, угризенията от вчера... Искаше тя да е на мястото на неговото кафе. Погледна своето и видя цвета на очите му, упойващо тъмни, леко присвити зад дългите черни мигли. Прииска и се да сподели мига с него. Взе телефона и му написа sms, излезе от сърцето и просто ей така. Искаше и се да стигне колкото се може по - бързо до него и да го стопли, и да го успокои , но и да го зареди за последния работен ден:

"Тази сутрин кафето ме гледа с цвета на твоите очи, аромата му ме прегръща с топлината на твоите ръце... и ме гали с вкуса на устните ти............Искам още кафе.."

    Нина го изпрати и усето странно чувство в себе си. Сърцето и подскачаше, лицето и сияеше, очите и - истински звезди - грееха. Нина се усмихна и стана. Беше щастлива, искаше и се и целия свят да е щастлив. Тя се затича, мислеше, че ще полети, идваше уикенд. След малко телефона звънна, беше той, беше прочел sms-a, беше преминал през него като нещо много силно, беше развълнуван, не, не, беше опиянен. Нина погледна бездънното синьо над себе си. Поздрави Всевиждащия. Благодари Му.