Много мъничка беше отпуската тази година, само седмица. Но макар и минимална беше много зареждаща и изпълнена до краен предел с положителни емоции. Очите видяха безкрайна красота, душата почувства пълно пречистване, зареждане и желание за ново начало, тялото усети балсамът на удоволствието, небцето вкуси нектара.... Размазване отвсякъде.
Тръгваме рано сутринта от Варна и въпреки ранния час едва пъплим по пътя Варна - Бургас. Все още сме в сезона, па макар и в края му. И въпреки ранния и хладен час очите вече търсят красивото и различното, тялото аха, да започва да се отпуска от всекидневната стегната въртележка. Минаваме през познати и непознати места, минаваме по новопостроени пътища, където е толкова безлюдно и празно, че ти се иска цивилизацията да дойде час по- скоро, въпреки че до преди час си мечтал неистово да избягаш от нея. Пътуваме, пътуваме, пътуваме и пак пътуваме. Прекосяваме по диагонал "цялата наша България, както казваше детенцето, когато беше малко. Достигаме Циговчарк, Велинград, Юндола, Якоруда, Катарино. Вече съм в друго измерение. Някъде там най- на високото, където е все по близо до Бога. Очите и душата се пълнят, дробовете също - с чист планински въздух. Боже, това тук също е България, но някак друга, различна, с време спряло, съвсем далеч ми изглежда вече прашна Варна, големия човекопоток, задръстванията, мръсотията, която ме залива отвсякъде. Вместо това зелено, навсякъде зелено и чисто, много чисто, слънчево и синьо.
Най- накрая стигнахме. Не съм идвала тук от ....34 години, т.е. когато бях съвсем мъничка и мама ни доведе със сестра ми, за да спрем да боледуваме. Беше се побъркала милата, едната, другата, едната - другата, хеле пък аз. Спомних си всичко: шадравана, къщата на двамата братя, с които играех по време на 20 дневния ми престой там, почивната станция, която по спомен намерих. но вече запусната, въжения мост. Нямаше ги само белите чешмички - топки. Дълго ги търсих, но уви. Всъщност моя спомен е за доста повече чешмички, където бликаше гореща минерална вода и хората слагаха вътре мрежички с буркани зимнина, за да се сварят. Сандански е чудно хубаво градче. Само дето имах чувството, че цяла София се е изсипала там, но нищо.
Най - впечатляващ от всичко разбира се е градския парк. Втория по големина след нашата си Морска градина. И поради размера си разбира се, а и поради наскоро излелите се там средства от Европейско финансиране, доста по- добре поддържан. Но пък каква наслада е Варненската морска градина с гледка към безкрайното синьо, а! Както и да е, сега думата е за парка в Сандански - по цялата му дължина тече река Санданска Бистрица, наричана от местните "Санданска луда Бистрица". Хубаво и приятно е покрай реката, парка наистина е добре поддържан и красиво оформен.
Преди него обаче се качваме до водопада "Попина лъка". Той се получава от сливането на две реки Башлийца и Сърчалийца. Двете дават началото на Санданска Бистрица. Височината на пада е 15 м. Красива природа, за съжаление крайно неподдържано и замърсено място. Но пък гледката си заслужава, грохота от падащата вода и заобикалящата зеленина вдъхва респект към Създателя на цялата тази прелест.
Хотела, където сме отседнали е непретенциозен, но пък тук ще открия една от най- размазващите терапии за тяло, които даже и във Варна не са ми предлагали - антиоксидираща терапия с гроздов пилинг и виномасаж. В продължение на 90 мин. поглезих тялото и сетивата си, пълен релакс сред запалените ароматни свещи и уханието на вино, невероятно нежните ръце на масажистката, която беше и чудно красива жена те пренасят в друго измерение и те карат да се отпуснеш до забрава. Като прекрасен завършек на масажа - чаша ароматно вино от енотеката на хотела. Благодаря на Венеция - така се казваше тази красива и изключително харизматична жена и какво име, Боже.
Имаме си набелязани дестинации и утре започваме обиколките.
Първа дестинация Мелник
Хубаво е, чудно хубаво. И все пак нещо пак ми присяда, уличките са непочистени, табели към основните туристически обекти почти липсват.
Изключение прави Кордопуловата къща, е, ще се задоволим с нея. Но пък тя казва всичко за невероятната култура, царяла тук преди векове. Изумена съм, първо качвайки се на най- високото в Мелник от гледката разкриваща се от къщата. Второ от размера и. То не са летни градини, столова, хол, огромни спални, САУНА!!, кухня, тайници, навсякъде красота, красота, красота. Оставам тук, о Боже, оставам тук, тук ще живея, никъде не мърдам. Ииии, завършваме в избата. Няма такава "изродщина", както се изразява един мой колега. Това са стотици метри подземия в скала или по- скоро пещера, температурата е около 8-10 С, огромни бъчви, каци, всякакъв енотечен инвентар,всичко е пропито с уханието на тежко мелнишко вино. Поколения наред тук са се произвеждали около 300 тона вино от известния сорт "Широка мелнишка лоза" и са се изнасяли за Венеция, а оттам и за най- известните енотеки по онова време в Европа, включително и Кралската на острова. Изключителна далновидност, ум, сърце, работа и познания за онова време, началото на XIX век. Няма как да не останеш безмълвен пред размера и размаха на организацията, състояли се в най-малкия градец на България. На излизане ни поднасят чаша от виното, което продължава да се произвежда тук. Аз се влюбвам моментално, макар че сладки вина не обичам. И веднага купувам две бутилки. Кога ще ги изпия не зная, но знам, ще ми напомнят за този миг и ще ме стоплят, ще ме пренесат там в един малък градец накрай света, събрал толкова могъщество и красота в себе си. Обядваме с типично мелнишка гозба, от която успявам да хапна само половината, защото тук грамажа си отговаря на изписаното в менюто, уви.
Поемаме по пътечката нагоре, към "Роженскийот манастир". Решила съм, че оттук ще си купя създаденото в Сандански сладко от зелени смокини. Спираме на малка сергийка и дядото, който ми продава бурканчетата ми пожелава: "Кръв да ти стане, догодина като дойдеш двойно да си купиш". Аз догодина не знам дали ще дойда, ама пожеланието ще го запомня :) Стигаме манастира и пак дъха ми спира, гледката е величествена, манастира също е добре поддържан, тук има и чудотворна икона на Богородица. Само ден по- късно, когато е Рождество Богородично тук ще е стълпотворение. И пак оставам с малко горчилка в устата. На входа на манастира има табела, където е изписано, че храмът е място за молитва, покой и поклонение. Да не се говори на висок глас и да се намалят мобилните телефони. Нашего брата обаче говори, сякаш е на сцена, снима се, хлопа, дрънка, изобщо шум, сякаш иска да събуди и разсърди Господ. Той не знам, обаче аз се разсърдих не на шега.
По пътя обратно подминаваме надгробна плоча и аз в последния момент съзирам чия е. "Спри, спри, трябва да сляза". Трябва с очите си да се уверя, че надписа наистина е там. Прочела съм за него в една статия преди 10 години, но ясно се е запечатал в съзнанието ми. Връщам се обратно по баира с фотоапарат в ръка, отчаяно се оглеждам и за малко да го пропусна. Трябваше да се кача на самата плоча отгоре. Открих ги, велики слова, на велик човек!Българин!
Тук трябва да кажа, че улучихме момента, когато ремонтираха пътя за граничен пункт Кулата. Що народ имаше по пътя няма да казвам. Направи ми впечатление множеството чужди коли, преминаващи през България и отиващи явно в Гърция. И културата им на движение по пътищата.
И пътувайки в навалицата хоп, табелка за Винарска изба Мелник, отворена за посещение. По пътя за с. Хърсово. Е, не бях го чувала, както и съседното село Виногради. Но сега вече никога няма да излязат от ума ми. Следваме табелата, навлизаме в паркинга пред избата. И, майчице, чок шашардъ, както казват едни южни съседи. Онемявам. До където погледа ти стига - подредени лозя. Отзад нещо като малко именийце. Сгреших, тук, тук искам да остана, другаде няма да живея, тук сред необята и винения рай. Пияна съм още преди да вляза в избата. А тя е чисто новичка, само на една година. Прекарват ни през целия производствен процес, всичко блести от чистота, ново-новеничко, технолозите ходят на пръсти, гроздето се бере само до обяд, после се мачка, изсипва се в огромни цистерни, където ферментира и оттам в бурета. Самите бурета също са в изба, част от скала, използват се само до три пъти, след което се продават. В зависимост от степента на обгаряне на бурето се получава и специфичния аромат, който се придава на виното - на горски плод, шоколад, карамел... Най- накрая ни напиват почти буквално с дегустацията на няколко вида от вината им печелили златни медали тук и там. Разбира се, че ще си купим от виното. Оставяме едно малко състояние, хайде от това, хайде и от това, шегуваме се, че сме тръгнали на винен туризъм.
Следваща дестинация с. Златолист. Е това вече е края на света наистина. До там път няма, има както на картата пише "почвен път". Мобилните оператори вече ни пожелават "Приятно прекарване в Гърция". Вече за тях не сме в българско, да ама не. Тук накрая на България, докъдето път няма има изключително добре поддържан храм "Св. Георги", в края на който расте чинар на почти 1300 год. Изобщо из цялата околност има много такива дървета на над 600 години. Изтръпваш, цялото село изглежда изоставено и призрачно, Бог обаче съществува и тук. И българщината.
Поемаме обратно, утре ще бъдем на едно окултно място и ни трябва малко почивка, поради силния заряд, който ще поемем.
А мястото е Рупите и черквицата на Ванга. Невероятна природа, прекрасна поддръжка, горещи извори, дотолкова че не можеш да пъхнеш и пръста си в тях. Пак съм със смесени чувства обаче, но за тях няма да говоря, почти съм сигурна че няма да бъда разбрана. Много ми се иска обаче, когато тръгваме по такива места да ходим с ясното съзнание защо сме там. А не, за да се снимаме за facebook и да кажем "Аз бях там". И нека водейки децата си там да им обясним, че когато сме на такова място е необходимо да пазим и че на нас трябва да ни пука как се държат децата ни, защото те са наша отговорност. За колите паркирани върху прекрасно поддържаните тревни площи не искам дори да коментирам.
И една боса Нина, за да поеме цялата енергия на земята тук
На следния ден сме към Самуиловата крепост. Много разтърсващ паметник, местността е красива, боли те обаче, мястото все още нашепва за хилядите ослепени Самуилови войни. А той - отправил взор нагоре, всеки момент ще падне под непосилността на наказанието. Колко много мъка! ============================================================================================================
Не ми се иска да свършва, последна вечер в Сандански, прекарваме я отивайки до паметника на Спартак, прекрасен е. На другия ден поемаме през Кресненското дефиле, за малко спираме в Благоевград, не бях ходила, но е хубаво. Тук обаче ще дойда специално и за по- дълго. Пътят ни е към София. Не съм ходила от години, не обичам, мнението ми още веднъж се затвърждава пристигайки там. Търсим Икея почи два часа, нали съм почитателка на скандинавския стил, а пък те за съжаление се отказаха да строят магазин във Варна. Поне тук съм в свои води оставям пак едно малко състояние. Обратно през любимото Велико Търново и стигам моята Варна. Вдишвам познатия солен въздух и затварям очи. Тук искам да остана, въпреки всичко, това е моят град, моят дом, моето море, не мога да живея в град без море, на кого ще изплаквам болките си, къде ще отмивам калта от душата и прахта от очите си! Здравей отново моя бяла хубава Варна! Тук съм и няма да те напусна поне още няколко месеца. Поне докато пак не ми стане тясно. Дотогава разпервам ръце, политам и се гмурвам в моето ежедневие.
А това е небето в падащия здрач по магистралата след Варна, пътувайки за заслужена отмора в нашата испанска хасиенда в Чернево :) 
